iljo voivoda

Нашият патрон

ЗА ВОЙВОДАТА – С ПОКЛОН

На 28 май 2014 година Седмо основно училище за двадесет и пети път чества своя празник. То с гордост носи името на Ильо войвода – един от най-прославените борци срещу османското иго в Кюстендилския край.
Хората са го кръстили с много имена: дядо Ильо, Кара Илия, Ильо Малешевеца, Ильо Беровчанина. Сякаш за да поберат по този начин юначествата му, сякаш едно име не е достатъчно за това! Няма друг български поборник, какъвто е Ильо войвода, с живот, побрал толково време – 93 години, подчинени единствено на идеала за народна свобода!
Илия Марков Попгеоргиев е роден на 28 май 1805 година в село Берово, Малешевско. Израства едър и широкоплещест, надарен с желязно здраве, сила и природна интелигентност. До 20-годишната си възраст живее на село като кротък и работлив селянин. Но след спречкване с турците заминава за Рилския манастир, където е назначен за пазач. Там ходи винаги с оръжие, гони турците и разбойническите дружини, среща се с хайдути, които намират подслон в манастира.
През 1850 година беровският Мехмет байрактар ранява брат му. Непокорният Илия убива турчина и излиза в планината, където събира дружина. За кратко време славата му се разнася надалеч. По време на Кримската война четата му нараства до 70 души и Ильо войвода става страшилище за турци и чорбаджии. Далеч из Малешевско, Осогово и Рила се говори за него. Разказват се легенди, че него го сабя не сече и само златен куршум може да го улучи.
През 1856 година скопският паша започва преговори с Ильо войвода, уговаряйки го да се върне към мирен живот. Чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на войводата е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера той слиза в Кюстендил. Властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо се връща в Берово и пак се отдава на мирен труд, но това не продължава дълго. Разкрил замисъла на местните турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината.
През 1860 година прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 година се включва в Първата българска легия в Белград и става помощник на Георги Раковски. Три години по-късно получава от княз Михаил Обренович орден и титла капитан.
През 1876 година Ильо войвода взема дейно участие с чета от 300 души доброволци в Сръбско-турската война и е награден със сръбския орден за храброст.
Руско-турската война (1877-78 год.) го заварва в болница. Още неоздравял от раните си, Ильо войвода заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на чета. При преминаването на Балкана е в отряда на ген. Гурко. След освобождението на София е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 17 януари 1878 година усилен руски отряд, заедно с четата на Ильо войвода, освобождават Кюстендил. На 22 март в Сан Стефано Илия Марков е награден с орден за храброст. След подписването на Берлинския договор се установява в Кюстендил.
През 1878-1879 година Ильо войвода участва в Кресненско-Разложкото въстание. Включва се и в Сръбско-българската война през 1885 година начело на доброволческа дружина. През 90-те години, когато започва активно четническо движение в Македония и Одринско, войводата с плам следи събитията и поощрява всички четници, минаващи през Кюстендил. Домът му е винаги отворен за тях.
Умира на 17 април 1898 година в Кюстендил. Погребението, в което участват целият град, многобройни привърженици, почитатели и приятели, се извършва тържествено и с почести.

Ильо войвода е сред малцината хайдути в България, преминали през всички етапи на национално-освободителното движение. Макар и 40-45 –годишен, четниците, приятелите му, цялото население го наричат Дядо Ильо, възпяват го в песни, разказват за него легенди и издигат личността му на висота, на каквато не е издиган друг хайдутин.
Да носиш името на Ильо войвода е висока чест и отговорност. Неговият пример вдъхновява, влива духовна сила, дава национално самочувствие. Името му задължава – да пазим честно и достойно патриотичното му дело, окичвайки образа му с ореола на неувяхваща слава.
Пред името, живота и делата му – уважение и поклон!